Петя Дубарова "Посвещение"

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля по моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка
на теб, непознатия, смугло красив
потаен и питомен, жаден и див
едва деветнайсет години живял,
но всичко опитал и всичко видял
Подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой.
Ела, ще изтрием луната от грях,
ще изхвърлим трупа на умрелия страх
ще запеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат
мечтите надраснал, усмихнат, смутен
ще тръгнеш реален, до мен, в моят ден